Една слънчева утрин - десетина дена след 10 ноември 1989, вървях по красивата пловдивска улица "Иван Вазов".

Тодор Живков точно беше паднал от власт и всички имахме чувството, че започваме нов живот.

Даже като че ли се дишаше по-леко.

Искаше ми се да запомня това чувство завинаги.

Уви, през следващите години не почувствах нито веднъж същото.

Вървях по обляната от есенното слънце улица и изведнъж чух, че някой отгоре ми говори.

Вдигнах очи и не видях никого – освен короните на дърветата.

Гласът обаче достигаше до мен – дали това не беше Господ?

И този небесен глас ми казваше да не се радвам толкова, защото не се знае какво ни предстои. И че както е ставало през цялата човешка история, след опиянението идва отрезвяване, а след това и носталгия по миналото.

За секунди в главата ми започнаха да се трупат картинки и думи  – четено в книги, видяно по филми, разкази на българи и чужденци за едно минало време. Което според тях е било категорично по-хубаво от това, което току що беше отминало.

Та Господ ми прати видение, че рано или късно ще дойде времето на носталгията и тези, които малко или повече се радват днес, ще започнат да пъшкат под бремето на настоящето и да започнат да украсяват спомените за миналото.

Какво ли щяха да украсяват? – попитах се аз и реших да запечатам поне като картина това, което се изпречваше в този момент пред очите ми.

Зад мен беше Партийният дом – 11 етажна грозна сграда, приютила стотици партийни активисти. Малко по-надолу беше Белия дом – скъпа кооперация, където живееше част от партийната аристокрация. А веднага след него имаше "Хранителни стоки".

Влязох вътре, застанах в средата и започнах да запечатвам с поглед видяното.

Нямаше сирене, нямаше кашкавал, нямаше яйца, нямаше грам колбаси.

Имаше макарони, майонеза, олио, оцет и консерва копърка.

Такива магазини ни остави времето на Тодор Живков.

Разказвал съм тази история милион пъти, но усещам как хората все по-малко й вярват.

Дали те си спомнят един други години, когато магазините бяха по-пълни?

Или просто през призмата на носталгията рафтовете вече изглеждаха отрупани с евтина стока, а животът много по-охолен, отколкото сега?

А може би след толкова години спомените започнаха да се пренареждат и селективно изплуваха добрите неща, а неприятните потъваха в глъбините на човешката памет.

Може да е имало празни рафтове в магазините, но гладни не сме останали.

Имаше култура, имаше и развлечения.

Е, нямаше дискотеки всяка вечер, но поне веднъж в годината…И ако се вредиш за покана.

Нямаше кафенета и кръчми на всеки ъгъл, но те и хората в Пловдив бяха по-малко и масите в крайна сметка стигаха за всички.

Имахме много мечти, повечето си оставаха нереализирани, но това, което се сбъдваше ни носеше неземна радост.

Четяхме много повече от днешните млади хора, ходехме веднъж в седмицата на баня, но поне два пъти на кино, не пропускахме цирк или концерт на летния театър, всеки ден прекарвахме по час–два, залепили уши до радиоапаратите, а като се появи телевизията, животът стана два пъти по-интересен.

Манифестациите си бяха истински празници, а събранията – място за социални срещи и за релаксация.

Морето беше задължително всяко лято, ходехме в чужбина поне на 5 години веднъж, а ако Десети ноември се беше позабавил още малко, можехме да получим и по някой орден или звание....

Още за живота преди Десети може да прочетете в "Наръчник на носталгика", ицз.Жнет 45, автор Евгений Тодоров