©

На днешния ден, 7 ноември, се манифестираше. Тържествено. Скандирахме от сърце: "Бе Ка Пе - Ка Пе Ес Ес". Приветствахме Великата Октомврийска Социалистическа Революция", родила Първата в света държава на работниците и селяните.

Приветствахме Вожда на революцията другаря Владимир Илич Ленин, който по-късно се оказа подкупен политик и сатрап. За тези клевети е виновен Горбачов. Ако не беше Горбачов, можеше още да манифестираме на днешния ден.

Израстнаха вече сигурно две поколения, които не знаят какво е манифестация.

За едни това беше празник, за други масово мероприятие, което изискваше сериозна подготовка.

Манифестациите бяха четири пъти в годината:

Първи май – боен празник на труда

24 май – ден на славянската писменост и българската култура

Девети септември – Ден на Социалистическата революция

7 ноември – Ден на Великата октомврийска социалистическа революция.

В дните на манифестациите всички ставахме рано, вече миришеше на нафталин от извадените още вечерта костюми на мъжете, жените пък гладеха белите ни ризи и алените връзки на пионерчетата.

В къщите, където имаше активни борци, офицери, герои на труда и заслужили деятели на културата и изкуството се вадеха и ордените, медалите и почетните значки.

Всички трябваше да бъдем на сборните пунктове поне два часа преди началото на манифестацията.

Всеки трудов колектив си имаше своето място. Хората бяха превъзбудени, говореха високо и се шегуваха, в тълпата трудно можеше да се различи кой е шефът и кой е барабата – всички бяха костюмирани и избръснати.

През тези два часа можеше и неформално да се общува с началниците – те се правеха на хора от народа и нямаха секретарки пред себе си.

Някои носеха цветя, децата пък – балони, така всичко ставаше по-пъстро и като че ли градът се подмладяваше.

Културните дейци до един си бяха купили сутрешния вестник, четяха имената на новите "заслужили" и "народни", ако имаше някой от тях наблизо тичаха да го поздравяват, а тези, които и тази година се бяха разминали с очакваното звание, седяха оклюмани от страни.

Едни ги потупваха съчувствено, други злобееха зад гърба им.

От време на време край сборните пунктове пробягваха някакви организатори, предупреждаваха, че трябва да се премина в режим на готовност за потегляне и пак изчезваха.

От колоните на местната радиоточка ехтяха маршове, към тях се присъединяваше и духовата музика от местния гарнизон и така – с музика и поздравления "за много години" неусетно времето минаваше и идваше моментът, когато трудовият колектив се вливаше в манифестацията.

Най-отпред беше транспарантът с името на предприятието.

След това беше блокът със знаменосците, следваха го орденоносците.

От двете страни тичаха някакви хора с ленти на ръцете и се опитваха да изравнят редиците.

Малко преди Централния площад, където беше трибуната с лицата, които трябваше да приветстваме, се запяваха песни или започваше скандиране.

Най-често скандирахме "Слава на БКП!", "БКП - КПСС", "Вечна дружба!" и накрая като апотеоз: "Слава, слава, слава!"

За сведение на по-младите КПСС означаваше Комунистическа партия на Съветския съюз.

Портретите на Политбюро на тази партия бяха в челото на всяка манифестация – даже преди портретите на нашето Политбюро.

Не им знаехме имената, но гордо ги носехме над главите си – някакви кремълски старчоци, от които в някаква степен зависеше и нашия живот.

Важно нещо бяха Политбюрата – още си ги пиша с главна буква.

В средата на трибуната стоеше местният секретар на БКП, до него можеше да има някакъв гост от София. Големците бяха омешани с герои на труда и видни партизани. С многото си медали блестеше началникът на местния гарнизон.

Протоколът беше същият като сегашния с тази разлика, че на трибуната не канеха местния митрополит. Докато сега без него не минава никакво тържество и никакъв банкет.

Разглеждал съм хиляди снимки и репортажи от манифестации с надеждата да открия поне едно сериозно лице. Няма такова – всички са усмихнати, по лицата им от далеч личи колко всички обичат Партията –майка.

Пред трибуната аз също се усмихвах, макар и малко насила, но така и никой не забеляза, че ми липсва ентусиазъм.

Не че имах нещо против народната власт, но цялата еуфория и лицемерие ми идваха малко в повече.

А може би манифестациите бяха измислени точно за това – да увлекат народните маси и да им дадат усещане за празник. А по време на празник се забравят делничните проблеми и настъпва едно така мечтано единение на нацията.

Най-хубавото обаче идваше накрая. Веднага след преминаването пред трибуната започваше подготовката за бягството. Още на първия ъгъл мъжете се разбягваха приведени – все едно, че минаваха границата, и се шмугваха в първата кръчма.

И като започваше едно пиене на бира…

Макар и все още радостни, хората започваха лека-полека да приличат на себе си.

Много пъти съм си мислил как тези толкова различни хора малко преди това пееха въодушевено и в един глас -  като добре репетиран хор и френетично скандираха едни и същи лозунги.

Намерих отговора някъде в края на 70-те години.

Бяха ме определили по комсомолска линия да отговарям за една от манифестациите.

Два дена преди празника ме извикаха в Районния комитет на Комсомола - вероятно да докладвам за организационната ни готовност на предприятието.

По-опитните колеги ми обясниха къде са портретите, къде са транспарантите, къде ще бъде сборният пункт, така че трябвало да казвам, че всичко е наред.

В Районния комитет бяхме десетина души от района, почнаха да ни изпитват, ние в хор отговаряхме, че всичко е наред.

И когато вече си отдъхвах, смятайки че съм издържал изпита, Първият секретар зададен неочакван и коварен въпрос:

- Подготвени ли са ГРУПИТЕ ЗА ЕНТУСИАЗЪМ?

Е това нещо не го знаех какво е.

Започнах да мънкам, секретарят  разбра, че съм нов и неопитен и бащински ми обясни, че към всеки колектив трябва да има прикрепени няколко души с предварително одобрени лозунги и репертоар от песни, синхронизирано да дават тон за песен и да увличат редиците в едни и същи скандирания. И да се държат така, че да предават своя ентусиазъм на другите.

Има какво да учим от едновремешните групи за ентусиазъм!

След няколко години се издигнах толкова, че ми поръчаха да напиша сценарий за градската манифестация – мисля, че беше за 7 ноември.

Тогава за всяко нещо трябваше да има сценарий. Най-високо се ценяха сценариите за "непринудено народно веселие". Колегата Живко Желев даже написа на тази тема един разказ, в който иронизираше непринудеността по сценарий. Колкото и да се надсмивахме над тези дейности, с охота се включвахме в тях, защото сценариите се плащаха.

Преди да започна писането на сценария бях поканен на инструктаж. Там ми обясниха, че тази година е трудна и няма да има много пари, така че да не давам разточителни предложения. Освен това да обърна особено внимание на началото и финала на манифестацията, защото другарят Панев /тогавашният първи секретар на пловдивския Окръжен комитет на БКП/ държал точно на това – една манифестация да започва внушително и да свършва още по-внушително.

Някой от присъстващите предложи накрая на площада да се извие голямо хоро, но друг си спомни, че на миналата манифестация пак имало хоро и нещо не се получило, така че е по-добре на финала да се пуснат в небето гълъбчета.

Оказа се обаче, че в града нямаше държавен гълъбарник, което означаваше, че Партията ще трябваше да се бръкне за гълъбчета.

Представителят на Окръжния комитет, който водеше инструктажа, въздъхна тежко, махна с ръка и отсече:

-         Когато е за добри идеи, Партията ще намери пари.

 Написах сценария, включих гълъбчета, получих накрая 70 лева хонорар, но повече не ме поканиха за автор. Изглежда другарят Панев пак не беше харесал или началото, или края на манифестацията.

По едно време Партията реши да вдъхне нов живот на празниците и в Пловдив бе взето решение вместо манифестации да се организира градски празник на Стадиона. От типа непринудено народно веселие.

Новата форма обаче затрудни организаторите, които си бяха свикнали на манифестации, идеята бе на прага на провала и за да се спаси положението бе извикан самият Хачо Бояджиев. Той веднага сложи ред, докара телевизията и – както говореше клюката – взе фантастичните за времето 4000 лева.

Халал да му са – Партията умееше да оценява добрата работа.

В началото на 70-те години попаднах в чехословашкия град Бърно точно преди 7 ноември. И там имаше манифестация, но чехите я правеха от 14 часа.Работеха до обед и след това празнуваха. За да не се губи надницата.

Градът беше залян от лозунги в чест на празника, това беше малко учудващо, като се има предвид, че само няколко години преди това по същите улици бяха минавали съветски танкове и никой и не си и помисляше тогава да слави Великата октомврийска революция.

-         Че вие празнувате 7 ноември по-тържествено от нас! – пошегувах се с един чех.

Той се огледа и ми прошепна:

-         Нали пропуснахме няколко манифестации, сега трябва да наваксваме.

 През последните 20 години и ние пропуснахме сума ти и манифестации – дали няма да  се наложи един ден и ние да наваксваме?

Из "Наръчник на носталгика" от Евгений Тодоров, изд. Жанет 45